„Казаха ми, че няма пазарна ниша за кулинарни романи за провинциална Франция“: Джоан Харис разказва за написването на „Шоколад“

Балансирайки между майчинството и преподаването, 
авторката измисля своя емблематичен роман на училищна екскурзия

Миналата година се навършиха 20 години от публикуването на „Шоколад“. Изглежда ми невъзможно далечно и въпреки това имам чувството, че бих могла да се върна там за секунди.

Когато започнах да пиша книгата, живеех със съпруга си и тригодишната ни дъщеря в малка двуетажна къща в Бърнсли. Имах работа на пълен работен ден като учител по френски език в момчешка гимназия в Лийдс. Давах частни уроци и проверявах изпити по литература за ниво A, за да заработя малко допълнителни пари. Макар вече да имах две публикувани книги, не таях големи надежди отново да видя свое произведение отпечатано. Бяха ми казали, че стилът ми не е нито комерсиален, нито модерен, за да успее, и че няма пазар за книги, чието действие се развива в провинциална Франция и които са изпълнени със себеугоднически описания на храната.

Но издаването никога не е било основната причина да пиша. Ако беше, може би щях да се откажа. Със сигурност не мислех за слава, богатство или дори бягство от преподаването: харесвах си работата и бях добра в нея, въпреки че с времето осъзнах, че от години съм съществувала на нервна енергия, без да знам колко съм изтощена наистина.

Хората все още ме питат как съм се справяла: как съм балансирала между майчинството, преподаването на пълен работен ден, проверяването на изпити и домакинските задачи, докато съм пишела бестселър. Разбира се, тогава аз нямах представа, че пиша бестселър. Що се отнася до мен, аз пишех, за да си угодя. Пишех в неделя сутрин, седнала на пода в хола с лаптопа си, докато съпругът ми беше на работа, а майка ми се грижеше за дъщеря ни.

През седмицата 40-минутното шофиране до и от работа ми предоставяше възможност да мисля върху историята си и в онези неделни сутрини пишех по 20, 30 страници наведнъж, с трескаво темпо, без да губя време да мигам дори. Не съм мислила за писането като за работа. Това беше просто моят начин да се отпускам след натоварена седмица.

Идеята и общия план на историята ми хрумнаха по време на великденските празници, когато съпровождах училищна екскурзия до Франция. За мен Великден носи много спомени и асоциации и всички те са френски; натруфени карнавали, лов на яйца в градината на прабаба ми, изящните композиции на витрините на confiseries и chocolateries. И църквата, винаги църквата: порицаваща и налагаща мнението си за пиршествата и постите, езичеството и благочестието с обичайната си показност. Струваше ми се неизбежно и книгата да се съсредоточи върху този конфликт между угаждането и гузната съвест, майчинството и патриархата, като шоколадът беше централната метафора.

Историята бе много по-различна от онези, които бях създавала преди. Никога преди не бях писала за майчинството или за собственото си семейство. Имах чувството, че за първи път откривам гласа си като автор и беше вълнуващо и ново. Съпругът ми Кевин четеше романа страница по страница, докато го пишех. Завърших първата чернова за по-малко от четири месеца, без почти никакви ревизии.

Сега това ми се струва почти невъзможно. А по онова време нямах представа дали някой ще го хареса или разбере; беше ми достатъчно просто да го напиша, да се потопя в процеса. През тези четири месеца, където и да се намирах, винаги част от съзнанието ми работеше върху историята, очертаваше героите, изграждаше и оформяше моя измислен свят.

Миналата година записах аудиокнигата на „Шоколад“. Това означава, че ми се наложи да преразгледам книгата за първи път от 20 години. Имах чувството, че се завръщам у дома след дълго отстъствие. Беше напомняне за всички неща, които са възможни, със сладост и малко време.

---

Оригиналната статия вижте тук: 
https://www.theguardian.com/books/2020/apr/04/i-was-told-there-was-no-market-for-foody-books-set-in-rural-france-joanne-harris-on-writing-chocolat