Как се публикува роман (Из творческия опит на Перуника Майска)

Как се публикува роман
(Из творческия опит на Перуника Майска)

1.

      Перуника Майска се чудеше дали да пие уиски, или аспирин. Имаше умерено главоболие. Беше получила първия си официален отказ, така че главоболието беше в реда на нещата. Романът ѝ беше отхвърлен от едно голямо и реномирано издателство, в което на всичкото отгоре имаше връзки. Бяха ѝ отказали много любезно и много категорично. Вероятността творчеството ѝ да намери убежище в някое друго издателство, било то голямо или малко, в което нямаше дори връзки, беше сходна с вероятността да удари джакпота от тотото.
      Все пак Перуника си пусна фиш и изпрати романа си на следващото голямо и реномирано издателство. То беше съобщило делово на сайта си, че редакционният му съвет ще разгледа изпратените творби в рамките на три месеца, след което няма да отговори. Перуника още не беше решила колко време да изчака, преди да изпрати романа си на следващото голямо и реномирано издателство, но най-вероятно нямаше да са три месеца. Такова разтегляне на сюжета ѝ се струваше прекалено. Беше ѝ интересно какво ще се случи по-нататък и не ѝ се чакаше три месеца за следващото действие.
      Очакваше всички големи и реномирани издателства да ѝ откажат, разбира се, а след това да започнат да ѝ отказват и не толкова големите. Тогава щеше да може да влезе в прочутото клише: „Преди да си спечели световна слава, романът на еди-кой си бил отхвърлен от единайсет (дванайсет, петнайсет, седемнайсет и т.н.) издателства“. Или в не толкова прочутото, но много по-реалистично клише: „Еди-кой си си умря неизвестен и непубликуван от всичките единайсет (дванайсет, петнайсет, седемнайсет и т.н.) издателства, на които изпрати романа си, без да си е спечелил друга слава освен тази на кварталния луд“.
      Всъщност, както ѝ беше ясно на Перуника, издателствата най-вероятно дори нямаше да ѝ откажат. Просто щяха да отговорят с величествено мълчание. Макар да беше Перуника, тя не беше расла вдън гори тилилейски, така че ѝ беше известно, че величественото мълчание е най-обичайният отговор на всички издателства, рецензенти, критици и дори простосмъртни читатели, получили нечия непоискана творба, да не кажем направо спам. Естествено, всички автори си въобразяваха, че произведенията им са достойни за издаване, макар че повечето грешаха. Перуника не беше изключение в това отношение – тя беше изключение в толкова много други отношения, че намираше за редно поне в едно да бъде като всички останали.
      Уиски или аспирин?
      Перуника реши да подходи научно и отиде да си измери кръвното. Ако беше под нормалното, щеше да пие уиски, ако беше над – аспирин. Спечели аспиринът. Перуника прокле мислено научния метод, но дисциплинирано изпълни решението си. След като беше написала двеста страници фантасмагории в защита на реалността и науката, не вървеше да прави сечено на научния подход.
      – Изобщо не трябваше да си пращаш романа където и да било – повтори за енти път Хрян Разярян, литературният критик от нейния клуб. – Много добре знаеш, че шансът ти е никакъв.
      – Аз затова нищо никъде не пращам – обади се Роза Невроза, поетесата на клуба. – Само да ми се смеят...
      – На мен още никой не ми се е смял – отвърна Перуника Майска. – Аз нали затова съм го написала, да се смеят. Обаче те най-вероятно няма да се смеят, а ще си мълчат.
      – Те няма да се смеят на написаното, а на теб – обясни ѝ Хрян Разярян. – И хем ще си мълчат, хем ще ти се смеят.
      – Е, както казва нашият добър приятел Йонко – ще го преживея, – сви рамене Перуника.
      Настроението в клуба не беше много въодушевено. А дори още не беше чула мнението на Игнат Магарински, неподправена и откровена личност с неизяснено житейско поприще. Но както казват хората – защо са приятелите, ако не за да те закопаят, когато най-малко имаш нужда от това.

2.

      Перуника реши да прескочи третото издателство в списъка си, тъй като то изискваше не само богата биографична и критическа документация, но и настояваше да получи произведението разпечатано в хартиен вид и изпратено по куриер. Известно време Перуника размишлява дали да не предложи на въпросното издателство една по-добра и по-екологична идея – след като там явно много държаха на традиционните методи, тя бе склонна вместо куриер с хартиено копие да им изпрати бард, който да им го изпее. Но тъй като, съгласно традицията, бардът щеше да е сляп и да се придвижва пешком, Перуника не можеше да се ангажира със срок за пристигането му. Също както и издателството не се ангажираше със срок, в който да не отговори.
      Перуника остави третото издателство да отлежава засега и изпрати романа си направо на четвъртото, което практика се превърна в трето. То поне имаше по-скромни изисквания – освен 50 страници текст искаше биография и анотация.
      Биография Перуника вече си имаше и само малко я доукраси, а анотацията я спретна бързо в типичния си стил. Сега можеше да се излежава няколко дена върху лаврите от изпратеното си писмо, преди да започне да се оглежда за следващото издателство, на практика четвъртото (отлежаващото трето няма да го броим по-нататък).

3.

      Няколкото дена излежаване се превърнаха в няколко месеца, през които Перуника се отдаде на хамлетовския въпрос – да бъда ли (идиотка, която праща романа си на разни издателства, в които никой не я познава), или да не бъда. Най-накрая реши да последва решението на датския принц и да не си тегли сама ножа, а да остави тая работа на други. Така че към края на годината запретна ръкави и изпрати романа си на четвъртото по ред издателство. Това беше едно много хубаво ново издателство с шикозен вид. Макар и все още малко, то все пак не падна дотам, че да ѝ изпрати официален отказ, а запази величествено мълчание по примера на по-големите си събратя.

4.

      Около месец по-късно Перуника седеше пред компютъра си и се почесваше невярващо. Преди седмица бе изпратила романа си на петото поредно издателство, като междувременно размишляваше дали да продължи, докато издателствата станат десет, дванайсет или тринайсет (последното число особено я съблазняваше), преди да пусне творението си като писмо в бутилка в интернет, където то щеше да има горе-долу толкова читателска публика, колкото и писмата в бутилки. А ето че сега седеше не само с един много въодушевяващ отговор от издателството, но и със съвсем конкретно предложение за издаване.
      Такива работи не стават в истинския живот, каза си Перуника. Добре де, какво значи това тогава? Че аз съм някаква измислена героиня от роман ли? Защото на измислените героини тъкмо такива работи им се случват. Хм, замисли се Перуника. Май предпочитам да съм измислена героиня, на която ѝ отпечатват романа, отколкото реална личност, която никой не чете. Въпросът е колко дълго щеше да трае измисленият свят, преди да я стовари обратно в реалния. Е, колкото – толкова, каза си Перуника и отиде да се цамбурка из вълните на въодушевлението си, докато още не ги беше смачкал антициклонът на реалността.

5.

      Докато романът ѝ втасваше в издателството, Перуника изпадна в дълбокия размисъл, в който се бе подхлъзнала неволно с въпроса дали е истински човек, или някаква измислена героиня от роман. В един момент я връхлетя притеснението – а да не би пък да е изкуствен интелект? Перуника нямаше никакво съмнение, че е интелект, а след като се занимаваше с изкуство, дали не беше и изкуствен? Тя направи една бърза проверка и след като не можа да пресметне наум 32894 по 83559, нито да се сети столиците на три произволни африкански държави или кое е било най-популярното видео в „ТикТок“ на тази дата преди една година, стигна до извода, че явно не е изкуствен интелект.
      Известно време се блазни от мисълта, че може да е изкусителен интелект, но накрая скромно се спря на варианта изкусен интелект. Той ѝ се стори напълно удовлетворителен – в него имаше и интелект, и изкуство, а освен това носеше допълнителния бонус, че се римуваше с „вкусен“. Разбира се, в него се съдържаше и думата „теле“, но телето присъстваше във всеки интелект, така че беше неизбежно.
      Новооткритата ѝ идентичност я успокои също и затова, защото така нямаше да се налага да изтегля произведенията си от един сайт, който беше обявил, че в него пишат хора, а не изкуствен интелект. За изкусен интелект обаче не беше казано нищо и Перуника прие, че онова, което не беше изрично забранено, беше разрешено. Освен това подозираше, че в него пишат и други изкусни интелекти.
      После ѝ хрумна, че може да си мести по желание ударението, така че освен изкỳсен интелект, да бъде също и изкусèн интелект. От какво точно щеше да бъде изкусèн интелектът ѝ още не знаеше, но се надяваше да не е само от разни каламбури, защото макар тя лично да имаше голяма слабост към тези словесни игри, повечето изкусни интелекти гледаха на тях като на повърхностно занимание, недостойно за истинския изкусен интелект, а Перуника не искаше да се излага пред събратята и посестримите си по изкусност. И интелектност.

6.

      Около месец по-късно романът ѝ вече беше втасал достатъчно, за да му се образува корица. Перуника я разгледа с интерес и веднага отчете главното ѝ достойнство – най-отгоре с големи (и както се надяваше Перуника – приветливи) букви бяха изписани думите „Перуника Майска“. В долния десен ъгъл имаше някакво чудновато оранжево същество, от което Перуника очакваше да задържи вниманието на озадачените читатели достатъчно дълго, за да ги накара да разгърнат книгата и да потърсят в нея решението на загадката. То донякъде компенсираше липсата на грабваща шарения, на каквато тайничко се беше надявала авторката – не че тя самата си падаше по грабващите шарении, а просто защото хората открай време по корицата посрещат, а по съдържанието изпращат. (Откакто обаче съдържанията взеха да ги печатат в началото на книгите, възникна рискът да те изпратят още на втора страница.) Тъй като романът на Перуника изобщо нямаше съдържание, тя се надяваше читателите така да се увлекат в търсенето му, че да стигнат до последната страница, преди да установят, че то липсва.

7.

      В Деня на книгата – много подходяща дата – романът на Перуника се появи в онлайн книжарниците. Все още само като обещание, в рубриката „Предстоящи“ или „Очаквайте“, но важното беше, че вече съществуваше за вездесъщите пипала на търсачките. Сега най-важното беше някой да го потърси, разбира се.
      Като начало Перуника се потърси сама няколко пъти и надлежно се намери. Това занимание обаче скоро ѝ омръзна и тя се замисли как да помогне и на други хора да я намерят. Преди време за тази цел дори беше прекроила за пореден път блога си и вместо да излива вътре само собствените си творчески думотворения, скромно реши да започне да обсъжда думотворенията на други хора. За повече плурализъм и разнообразие на гледните точки покани за участие в постингите и приятелите си от клуба, които побързаха да се настанят в тях като семейството на Джералд Даръл в романите му и започнаха щедро да споделят мненията си, придържайки се същевременно към общоприетия принцип, че плурализъм означава никой с никого да не се съгласява.
      Добила смелост от тази приятелска подкрепа, Перуника реши да оповести блога си пред широката общественост, като великодушно предложи на няколко културно-информационни сайта да се възползват от съдържанието му и да публикуват избрани части от него, за развлечение и увеселение на собствените им читатели.
      Както можеше да се очаква, сайтовете отказаха да се кичат с разни цветя, които никнат, където никой не ги е сял, или с други думи бурени. В отговор на предложението ѝ единият от тях си замълча красноречиво, другият ѝ отказа много мило и насърчително, а третият подходи най-оригинално – съгласи се на думи, но така и не премина към дела, потвърждавайки наблюдението на Перуника, че животът, за разлика от книгите, не е длъжен да се съобразява с логиката.

8.

      В очакване на сюблимната дата, на която романът ѝ трябваше да се появи по офлайн книжарниците, Перуника реши, че е крайно време да приключи разказа си за това как се издава роман, защото оттук нататък започваше друг разказ, а именно как се продава роман. От продаване на романи Перуника имаше още по-малко представа, отколкото от издаването им, но това не я смущаваше особено, защото, както цял свят знае, не е необходимо да имаш представа от нещо, за да го правиш.
      Всъщност Перуника се надяваше романът ѝ да има добрината да се продава сам и да не ѝ се налага да го продава тя, обикаляйки като амбулантен търговец по улиците, с надпис на гърба и гърдите: „Продавам роман, 288 стр., на фантастично място, с хумористично изложение, обзаведен с всички необходими каламбури и най-модерни смешки. Цена – по договаряне“. За момент се замисли дали да не добави и: „Оферти под цената на баничка с боза ще бъдат считани за неприлични предложения“, но после реши да не се изхвърля толкова, да не би да ѝ се наложи в крайна сметка да го продава на цената на баничка без боза.
Разбира се, Перуника предпочиташе да си представя другия развой на събитията – как след като ентусиазираните читатели изкупуват романа ѝ по книжарниците, а от издателството бързат с допечатката, журналистите започват да я обсаждат с искания за интервюта. Всъщност Перуника нямаше особено желание да дава интервюта, но за всеки случай вече се беше заела да си подготви любезни отговори на някои от евентуалните въпроси, като например:
      „Как успяхте да напишете такъв чудесен роман?“
      „О, не беше трудно. Нали знаете стария виц за английската ливада? Попитали англичанина как го постигал това – тревата пред къщата му винаги да е толкова зелена и мека като коприна? „Много лесно“, отвърнал англичанинът. „Всеки ден косиш, поливаш, косиш, поливаш – и така за двеста години става като коприна.“ Та значи и моята рецепта за писателстване е подобна: всеки ден четеш, мислиш, четеш, мислиш – и така за петдесет години ставаш чудесен писател.“
      Всичко това обаче засега беше в бъдещето. Естествено, Перуника не знаеше какво ѝ носи то, но беше наясно, че бъдещето е голям заплес, който вечно се мотае насам-натам и накрая пак ти стоварва някакви глупости, които изобщо не си поръчвал, затова постоянно трябва да му напомняш какво искаш да ти донесе и при възможност дори да му го посочваш с пръст, за да не се обърка. Затова Перуника си беше подготвила една голяма табела, която беше връчила на настоящето и му беше заръчала да я върти неспирно във всички посоки, та белким бъдещето я види.
      Настоящето не се престараваше особено, но все пак размахваше от време на време табелата онлайн, навираше я в очите на неколцината си познати офлайн, а като му омръзнеше, издебваше удобен момент, забучваше я в блога на Перуника и отиваше да спи.
      На Перуника не ѝ оставаше друго, освен да изправи килнатата табела, да подреди постингите наоколо ѝ и да се надява този път бъдещето да запомни какво му е поръчала да ѝ донесе:
      „Читатели!“