Елтън Джон – Аз. Автобиография (откъс #4)

Снимка: В Ленинград, днешен Санкт Петербург, с Рей Купър, 1979.

„Аз имам много недостатъци, но че съм музикант, който се взема прекалено насериозно – в това никога не бихте могли да ме обвините!“

Иска се кураж, иска се и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но онова, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Тази книга понякога ще ви натъжи, понякога ще ви стресне. „АЗ“ обаче със сигурност ще ви разсмее и смехът ще е най-вече за сметка на сър Елтън Джон.

„Исках нещо, което децата ми да могат да гледат или да прочетат след четиридесет години и да разберат как съм живял или как ми се е струвало, че съм живял.“

Скоро очаквайте и българската корица!

Разберете какви са преживяванията на Елтън Джон в Русия през 1979 г. в откъса по-долу. 

* * * * * * * 

Бях се запалил да ходя в страни, които не бях посещавал преди, макар и да не бях чак толкова известен там – Испания, Швейцария, Ирландия, Израел. И така най-накрая излетях от Хийтроу, проснат по гръб и вирнал крака във въздуха, по посока за Москва.

Бях проснат по гръб и вирнал крака във въздуха, защото пътувахме с Аерофлот и в мига, в който излетяхме стана ясно, че руската държавна авиокомпания не се беше напънала чак толкова, че да завинти седалките за пода на самолета. А също (това нямаше как да не го забележа) май нямаше и кислородни маски за случай на злополука. Онова, което присъстваше в самолета в изобилие, беше една много характерна миризма – антисептична и остра, тя малко ми напомняше за карболовия сапун, с който баба ми ме къпеше като дете. Така и не разбрах каква е точно, но това беше миризмата на Русия през 1979 – всички хотели също лъхаха на нея.

Бях предложил да свиря в Русия на организатора Харви Голдсмит почти на шега. През ум не ми минаваше, че ще стане. При комунизма западната рок музика беше повече или по-малко забранена  – албуми се пренасяха като контрабандна стока, а хомосексуалността беше незаконна, така, че шансовете да се съгласят да ги забавлява рокзвезда, която не крие, че е гей, изглеждаха почти нереални. Но Москва беше определена за домакин на Олимпийските игри през 1980 и според мен те търсеха някаква предварителна положителна реклама. Не искаха Съветският съюз да бъде смятан за монолитна сива държава, където забавленията са забранени. Харви отправи молба чрез Външното министерство и руснаците изпратиха официално прошение от държавния концертен организатор да гледа един наш концерт с Рей в Оксфорд. След като той установи, че не сме „Секс Пистълс“ и не ни сметна за голяма заплаха за морала на комунистическата младеж, дадоха зелена светлина на турнето. Взех майка ми и Дерф, няколко британски и американски журналисти и снимачен екип, предвождан от сценаристите Дик Клемънт и Йън Ла Френе, за да направят документален филм. Струваше ми се страшно вълнуващо, истинско пътешествие в неизвестното - макар и да можеше всеки миг да свърши със смърт от задушаване, ако самолетът се разхерметизира.

На московското летище ни посрещна група висши сановници, две момичета, които щяха да се изявяват като наши преводачки и един бивш военен на име Саша. Казаха ми, че той ще е моят бодигард. Всички останали от нашата група автоматично решиха, че ни шпионира за КГБ. Реших, че мен може да си ме шпионира колкото си иска – беше изключителен хубавец, макар, че за мое разочарование все напираше да ми разказва за жена си и децата си. Качихме се на влак със спални вагони за Ленинград. Беше жега – аз бях се облякъл като за зима в сибирските степи само за да заваря Москва в плен на непоносима гореща вълна, и не се чувствах комфортно, но за това не бяха виновни руснаците. Дължеше се просто на факта, че през тънката стена съвсем ясно чувах как в съседното спално купе Джон Рийд настоятелно полагаше всячески усилия да съблазни един репортер от „Дейли Мейл“.

Хотелът в Ленинград никак не изглеждаше обещаващо. Храната беше неописуема – петдесет и седем вида борщ от цвекло и картофи. Ако това поднасяха в най-добрите хотели, то какво ли ядяха обикновените хора, по дяволите? Всеки етаж бе охраняван от възрастна жена със сурово лице, истинска руска бабушка, дебнеща за всякакви западни непристойности. Обаче се оказа, че на това място купонът тече. На първата ни сутрин там техническият екип за турнето дойде на закуска със зашеметен и възторжен вид. Бяха разбрали, че това да идваш от Запада и да имаш каквато и да било връзка с рокендрола, дори само да носиш тонколоните, те прави сексуално неустоим за камериерките. Те влизали в стаята, пускали водата да тече във ваната, за да отвлекат вниманието на вечно слухтящите бабушки, смъквали всичките си дрехи и ти се мятали. В хотелския бар като че нон стоп се вихреше купон и беше пълен с хора, пристигнали от Финландия с конкретното намерение да се натряскат с евтина руска водка до откат. Тая водка сееше смърт. В един момент някой се промъкна до мен и, направо да не повярваш, ми подаде джойнт. Тук, насред репресивната комунистическа Русия, техническият екип някак беше успял да изнамери коз. Като че страшно им вървеше. Може би го прихващах и аз – не след дълго дойде Саша и предложи да се качим в стаята ми.

Направо изумях. Повдигнах въпроса за жена му и децата, без да ми се подсказва. Не, каза той, не било проблем: „В казармата всички мъже правят секс помежду си, защото не се виждаме с жените си“. И тъй, завърших вечерта пиян, напушен и правих секс с войник. Не знам какво точно съм очаквал от първите ми четирийсет и осем часа в Русия, обаче нямаше как да е това.

Аз пак щях да се влюбя в Русия, дори и един от гражданите й да не ме беше вкарал в леглото. Хората бяха невъзможно мили и щедри. Странно, напомняха ми за американците – и те по същия начин моментално проявяваха към теб сърдечно и гостоприемно отношение. Показаха ни Ермитажа и Летния дворец, дървената къща на Петър Велики и Кремъл. Разгледахме колекции от произведения на импресионистите и от яйцата на Фаберже, толкова необикновени, че отвличаха мисълта на човек от това какво ще има за обяд. Навсякъде, където отидехме, хората се опитваха да ни връчат подаръци: шоколади, меки играчки, неща, които сигурно се е налагало да пестят, за да купят. Натикваха ти ги в ръцете на улицата или ги пъхаха през прозорците на влака ти, докато потегля от гарата. Това разплакваше майка ми: „Тези хора си нямат абсолютно нищо, а ти правят подаръци!“