Духът на времето от Евгений Дайнов - откъс 1

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ!

Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир”. Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война”. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?”, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго”: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес. Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката. Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.

* * * 

Евгений Дайнов (1958) е професор по политически науки и професионален рок музикант и композитор, активен в сферата на защитата на природата и на ценностите на гражданското общество.

* * * 

Откъс 1

Социалистическият лагер: режисьори, поети и дълги коси

Down to here
Down to there
I want hair
Down to where
It stops by itself*

Hair

През 1973 г. Колин Пауъл е част от официална американска делегация, обикаляща страните от социалистическия лагер в Европа, започвайки с Москва. Ето неговите впечатления от тази част на света: „Излетяхме от Москва за София, България, и (след кацане) изпитахме едно наистина чудесно чувство. Все още бяхме в комунистическия блок, но внезапно отново се появиха живи цветове. После бяхме във Варшава; и там имаше живот. Излизайки от Съветския съюз, дори към тези страни, беше като да прекрачиш от света на черно-белите фотографии към цветен филм. Нашите сетива, умъртвени от съветската действителност, отново се върнаха към живота“.**
„Цветовете“ и „животът“, изтрити в СССР, продължават да съществуват в Източна Европа дори през 1973- та, когато всички режими са затегнали гайките, за да не се повтори чешкият бунт от 1968 г. Можем да си представим колко по-шарено и жизнено е било всичко в тези страни десетилетие по-рано.
През 1962 г. социалистическият лагер, макар ограден от Запада с телени огради и вишки, в културно отношение функционира като придатък на същия този Запад. Макар в доста по-укротени форми, онова, което Духът на времето произвежда в Англия и Америка, се случва и тук.
„Континенталният шик“ навлиза във външния вид на младите не по-късно, отколкото, да речем, в Англия. Погледнете снимки на млади хора в периода 1962 – 1968 г. в страните от Полша до България (донякъде с изключение на Румъния). Изглеждат като лондончани: къси поли, бели обувки на високи токчета, „египетски грим“ и бухнали шейсетарски прически при момичетата; тесни панталони, остри обувки, тънки ревери и все почорлави прически при момчетата.
Въпреки невъобразимата бавност, с която плановите икономики реагират на търсенето, все пак към средата на десетилетието в източноевропейските страни навлиза и новият интериорен дизайн, новите мебели и пр.
В духовната сфера в повечето източноевропейски страни определено започва раздвижване. През 1963 г. в Прага се поставя първата пиеса (издържана в духа на „театъра на абсурда“) на Вацлав Хавел, бързо последвана от още две. В Полша през 1962 г. излиза първият филм, част от „новото кино“, на Роман Полански, последван в следващите години от основополагащи филми на Вайда и Зануси. Основната тема на това ново кино е как човек да запази достойнство в един (социалистически) свят, който е конструиран така, че да лишава хората точно от достойнство.
Отчетливо видима бунтовна младежка субкултура, в съзвучие със западната, се оформя в Чехословакия в началото на 60-те години – млади мъже с дълги коси, наричани máničky (мъжленца) или vlasatci (космат ковци). Дългата коса при мъжете означава заемането на ясна позиция „против“ – против властта, против липсата на свобода и против доминиращото обществено мнение. През 1964 г. няколко града обявяват забрани за такива хора да влизат в обществени учреждения и на културни мероприятия. Към 1966 г. в Прага им се забранява да посещават ресторанти; а по време на полицейска хайка четири хиляди дългокоси младежи са задържани и остригани от органите на реда. През август сто и четиресет са арестувани. Като ответна реакция останалите на свобода „мъжленца“ организират първата антикомунистическа демонстрация от двайсет години, под лозунга „Върнете ни косата!“
Унгария се отличава в голяма степен от повечето соцстрани. Бунтът от 1956 г. докарва начело на държавата Янош Кадар, който има репутацията на твърд сталинист. Той обаче се оказва по-гъвкав от очакваното и за да избегне нов бунт, постепенно разхлабва примката върху културата и изкуството. За разлика от всички свои съседи, Кадар успява да вкара пазарни елементи в икономиката, която започва да произвежда онова, което искат хората.
Към средата на 60-те години Унгария вече е добила славата на „най-веселата барака“ в „лагера“ на социализма; там се оформя и епицентърът на източноевропейския рокендрол с формирането на групи със световен потенциал като Metro и Omega (сформирани през 1962 г.). Заражда се и унгарско кино, следващо посоката на полското.
По това време тези държави са лишени от политическа независимост, тъй като са на пряко подчинение на Кремъл. Вътре в тях гражданите са лишени от политическа свобода, тъй като се намират в еднопартиен режим, без възможност да сменят управляващата партия. При това положение стремежът към свобода може да мине само през арената на културата. Но пък и всяко движение, макар в културата и стила, движещо се по посоката на повече свобода, веднага придобива политически характеристики***. И безпогрешно е припознавано като политическо както от източноевропейските общества, така и от техните комунистически господари.
Участващите в културните брожения не са някакви утописти, търсещи нещо никога и никъде невиждано. Напротив, те са съвършено наясно, че са част от някакъв вече съществуващ общоевропейски проект. В Чехословакия чувството за такава принадлежност е развивано в книгите на знаменития философ (и почти национален герой) Ян Паточка. В Унгария никой не е забравил опита за „поевропейчване“ на управлението, смазан с танковете на СССР през 1956 г. А поляците, които стъпват върху неподчинена Католическа църква и неколективизирано селско стопанство, са напълно убедени, че комунистическият период е нещо антиевропейско, наложено отвън и нетрайно. В България, една от най-мрачните страни в соцлагера, такава силно проевропейска традиция няма. Там импулсът към освобождение минава изцяло през полето на културни жестове и знаци, без да разполага с по-дълбоката основа на европейско самосъзнание. Но и хората, и режимът са наясно, че дори в модата и в танците иде реч за политика.
 

* „Долу дотук. / Долу дотук. / Искам коса / долу дотук. / Свършва където тя реши“. – Бел. авт
** Powell, Colin. My American Journey. Random House, 1995, p. 171. – Бел. авт.
*** Десетилетие по-късно чехословашките автори на Харта 77 ще изведат сферата на културата и на ежедневието като основни арени на политическо противопоставяне на комунистическия режим. – Бел. авт.