Елтън Джон – Аз. Автобиография (откъс #3)

„Аз имам много недостатъци, но че съм музикант, който се взема прекалено насериозно – в това никога не бихте могли да ме обвините!“

Иска се кураж, иска се и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но онова, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Тази книга понякога ще ви натъжи, понякога ще ви стресне. „АЗ“ обаче със сигурност ще ви разсмее и смехът ще е най-вече за сметка на сър Елтън Джон.

„Исках нещо, което децата ми да могат да гледат или да прочетат след четиридесет години и да разберат как съм живял или как ми се е струвало, че съм живял.“

Скоро очаквайте и българската корица!

Прочетете за революцията на рокендрола и за някои комични ситуации от младежките години на Елтън в откъса по-долу. 

     „Шейсет години по-късно е трудно да се обясни колко революционен и шокиращ изглеждаше рокендролът. Не само музиката, а и цялата култура, която той представляваше – дрехите, филмите и нагласата. Той внушаваше усещането, че е първото нещо, което тийнейджърите действително притежават, че е насочен изключително към нас – караше ни да се чувстваме различни от родителите си, да се усещаме способни да постигнем нещо. Трудно е да се обясни и до каква степен по-възрастните поколения го презираха. Вземете всеки един пример на морална паника, предизвикана от поп музиката след това – пънк и гангстерски рап, модс и рокерите[1], хеви метълът, – а после ги съберете заедно и го умножете по две: ето такова негодувание предизвикваше рокендролът. Хората адски го мразеха. А никой не го мразеше повече от баща ми. Явно самата музика не му се нравеше – той обичаше Франк Синатра. Но, нещо повече, той мразеше общественото му влияние и смяташе всичко това за неморално: „Виж ги как се обличат, как се държат, въртят бедра, показват си пишките. Ти няма да се забъркваш в това!“. Ако се забърках, щях да се превърна в нещо, което се наричаше „шмекер“. Шмекер, ако не знаете, наричат мошеник на дребно, съмнително лице, някой, който върти непочтени номера или разиграва сегиз-тогиз някоя машинация. Вероятно вече разтревожен от мисълта, че може и да изляза от правия път поради моята неспособност да ям правилно целина, той вярваше непоколебимо, че рокендролът ще ме докара до пълна деградация. Само споменаването на Елвис или Литъл Ричард го подтикваше да се впусне в сърдита нотация, в която силно се наблягаше на неизбежната ми трансформация в шмекер – както си слушах радостно Good Golly, Miss Molly, ненадейно явно щях да започна да шиткам крадени найлони или да подлъгвам хората да играят на „тука има – тука нема“ из изпадналите квартали на Пинър.

     Като че опасността това да се случи с мен не беше особено голяма – някои бенедиктински монаси са по-разпасани, отколкото бях аз като тийнейджър. Но баща ми нямаше да поема никакви рискове. Когато постъпих в „Пинър Каунти Грамар Скуул“ през 1958, вече се забелязваше, че хората започват да се обличат по-различно, но на мен ми беше изрично забранено да нося каквото и да било, по което да проличава, че имам някаква връзка с рокендрола. Кийт Франсис разбиваше всички с чифт шпицарки със заострени върхове, толкова дълги, че пристигаха в клас няколко минути преди него. Аз все така ходех облечен като миниатюрна версия на баща си. Обувките ми бяха точно колкото стъпалото ми на дължина и това беше печално. Най-близкото нещо до бунтарство в моето облекло бяха предписаните ми от лекар очила, или по-скоро – колко често ги носех. Трябваше да ги използвам само когато гледам черната дъска. Под тежкото влияние на малоумната изкривена представа, че с тях приличам на Бъди Холи, аз въобще не ги свалях и така окончателно си развалих очите. И после вече ми се налагаше да ги нося постоянно.

     Лошото ми зрение доведе до неочаквани последици и що се отнася до проучванията в областта на секса. Не помня точните обстоятелства, при които татко ме хвана да мастурбирам. Мисля, че по-скоро се опитвах да се отърва от уликите, отколкото да съм вършил самото действие, но ясно си спомням, че се почувствах унизен по-малко от очакваното – до голяма степен поради това, че въобще не знаех какво правя. По отношение на секса аз бях истински бавноразвиващ се. Изобщо не се интересувах от него чак до след като бях прехвърлил двайсетте, макар след това да положих впечатляващо съгласувани усилия, за да си наваксам изгубеното време. Обаче в училище слушах приятелите ми да говорят за него и нищичко не вдявах: „Да, заведох я на кино и ѝ пуснах ръка по циците“. Как? Защо? Това пък какво значеше?

     И затова мисля, че по-скоро го вършех заради приятното изживяване, отколкото да е било трескав израз на напъпващата ми сексуалност. Както и да е било, когато татко ме излови, излезе с изтъркания лаф как, ако продължавам Да Го Върша, съм щял да ослепея. Очевидно момчетата из цялата страна, получавали точно същото предупреждение, бяха разбрали, че това са глупости на търкалета и весело го пренебрегваха. Аз, от друга страна, го усещах как дебне мислите ми. Ами ако беше вярно? Вече си бях развалил очите със сбърканите ми старания да заприличам на Бъди Холи и може би това щеше да ги довърши окончателно. Реших, че ще е по-добре да не рискувам. Много музиканти ще ви кажат, че Бъди Холи е оказал мощно влияние върху живота им, обаче аз сигурно съм единственият музикант, който може да каже, че Холи непреднамерено го е отказал от чекиите – освен ако не е нахълтал в стаята на Биг Бопър[2] по време на някое турне и не го е заварил да онанира.“