Духът на времето от Евгений Дайнов - откъс 3

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ!

Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир”. Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война”. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?”, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго”: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес. Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката. Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.

* * * 

Евгений Дайнов (1958) е професор по политически науки и професионален рок музикант и композитор, активен в сферата на защитата на природата и на ценностите на гражданското общество.

* * * 

Откъс 3

Разкази за господари и врагове

And he haunts you And he blinds your soul
And he loathes you And reclaims it all*
 

Metallica

Всяко управление се стреми да се превърне в олигархия – в група могъщи мъже**, управляващи в името на собственото, а не на общото благо. Същевременно всяка „политическа/гражданска власт“ (т. е. власт между равни) се стреми да се преоформи в „господарска власт“ – във власт между не-равни. Единственият начин тези две деградации да бъдат избегнати е равните помежду си граждани да полагат необходимите усилия за поддържането на политическа власт и така да ограничават олигархичните апетити на управляващите, като не им позволяват да се отвържат от контрола на „демоса“.
Единственият начин да се поддържа равенството между гражданите, позволяващо съществуването на политическата власт, е полагането на усилия това равенство да бъде обосновавано с т. нар. „универсални“ принципи, наследени от Просвещението и намерили своето въплъщение във фундаменталните права и свободи на човека. А единственият начин тези универсални принципи да бъдат отстоявани е да се полагат усилия свободните човеци да намират причина да живеят заедно в рамките на „полиса“, т. е. на онази политическа/гражданска общност, която единствено разполага с възможността да създава рамката на добър и добродетелен живот за всички.***
„Усилие“ тук е ключовата дума, защото, както обичаше да повтаря теоретикът на гражданското общество Ърнест Гелнър – гражданинът е изкуствено творение, той не е човекът като такъв. А всяко изкуствено творение изисква усилия по поддръжката.
Ако усилието отслабне, гражданите престават да виждат причина да живеят заедно в рамките на полиса. Може да решат да живеят като изолирани индивиди (идеологията на 80-те години); могат да решат да живеят в племена (надигащата се идеология на първото десетилетие на XXI век). И в двата случая отслабва равенството, тъй като индивидите от 80-те години по дефиниция се борят помежду си за постигането на надмощие (т. е. на арената на пазара); а племената от първото десетилетие на XXI век се борят помежду си за надмощие в „културните войни“. С отслабването на равенството отслабва желанието за контрол върху властта. Отслабването на контрола върху властта ѝ помага да се отвърже от гражданите и да се превърне „самодържец“ – във власт, която се „държи“ сама, а не благодарение на съгласието на демоса.
А само-държащата се власт по нищо не се отличава от шайка въоръжени разбойници.
Това е кратката версия на историята на властта след 2001 г. В сърцето на тази история е отслабването на идеята за равенство в най-фундаменталния ѝ вариант: идеята, че никой никому не е нито господар, нито подчинен; и че всеки има правото да иска от останалите дължимото му признание (което е точно обратното на унижение).
Единствено равните помежду си са способни да поддържат онзи постоянен диалог, в края на който постигат съгласие по отношение на целите, заради чието постигане живеят заедно, формират общество. Диалогът изисква език. Затова атаката срещу равенството тръгва от деконструиране на езика – от заместването на езика, ползван между гражданите, с език, ползван между господари и роби.
Бруталният език създава брутална реалност, защото ожесточава отношенията между хората. „Обидният език и ругатните са наследство от робството, унижението и липсата на уважение към човешкото достойнство... и дават като резултат отчаяние, озлобление и най-вече – робство без надежда, без изход“, пише Лев Троцки в качеството си на един от лидерите на Руската революция от 1917 г. И задава правилния въпрос: „Как бихме могли да създаваме, ден след ден, парче по парче, нов живот, основан върху взаимно признание, самоуважение, върху истинско равенство на жените... в една атмосфера, отровена от... ругаенето на господари и роби, от онова ругаене, което не жали никого и не се спира пред нищо?“.****
Няма как, е очевидният отговор. Няма как да се създаде и поддържа живот, основан върху равенство, признание и себеуважение, ако той е потопен в клокочещ котел от ругатни и грубиянства, които произвеждат не равенство и уважение, а господство и унижение. А там, където този живот е вече създаден – в случая в Западния свят, – онзи, който иска да го унищожи, е най-добре първо да му отнеме присъщия език; и да го замести с ругатните и грубиянството, присъщи за господарско-деспотичните отношения.*****
Унижаващият език – неизвестно защо обикновено наричан с детинското „език на омразата“ – нахлува в масовата англо-американска култура още през 90-те години чрез гангста рап, хеърметъл и новия южняшки рок. В сферата на политиката – т. е. там, където хората подреждат властовите отношения помежду си – той става видим в Източна Европа след 2005 г. Родината му обаче е точно страната, за чието бъдеще Троцки се тревожи още през 1923 г. – Русия.
На 16 септември 1999 г., още докато е премиер на президента Елцин, Владимир Путин коментира войната в Чечня по следния начин: „... и в кенефа ще ги смачкаме в крайна сметка“. За „смачкаме“ той ползва „замочим“, което е изключително грубо звучащ бандитско-затворнически жаргон, никога преди това неползван в публичното говорене. Бруталното общуване се разпространява като пожар. През 2001 г., след като президентът Путин възстановява химна на СССР като химн на нова Русия, великият поет Евгений Евтушенко се опитва да убеди водещ президентски съветник, че това е грешка. Разговорът се провежда пред публика, на коктейл. Отговорът, който съветникът дава на световноизвестния поет, е среден пръст. И репликата: „Ето това вие, демократите, ще получавате от сега насетне“.******
През 2005 г. в България се появява една от първите в региона откровено ксенофобска, антидемократична и проруска партия – Атака. Нейният лидер Волен Сидеров поема ангажимента по време на кампанията за парламентарните избори от същата година да „прочисти“ българския парламент от всички „турци, цигани, педерасти и не-българи“. Че под това говорене се крие не само атака срещу права и свободи, а цялостна стратегия за де-демократизиране на България, става ясно, когато няколко години по-късно Атака започва кампания за изваждането на страната от ЕС и НАТО и присъединяването ѝ към Евразийския съюз.

* „И те преследва, / и ослепява душата ти, / и те мрази, / и взема всичко“. – Бел. авт.
** Струва си някой да изследва въпроса защо сред нароилите се из света олигархии не виждаме жени. – Бел. авт.
*** Горните два абзаца са, разбира се, стандартен Аристотел. Препоръчвам препрочитане на неговата Политика. – Бел. авт.
**** Trotsky, Leon. The Struggle for Cultured Speech, in: Pravda, May 15, 1923,
https://www.marxists.org/archive/trotsky/women/life/23_05_16. htm. – Бел. авт.
***** От етимологична гледна точка връзката на приличието и доброто възпитание с демократичната цивилизация е очевидна. Думата, ползвана от Аристотел за обозначаването на гражданин – политес, – днес и във френския, и в английския език (във вариант politeness) обозначава любезност. А в корена на думата „цивилизация“ отчетливо чуваме civil, което и във френския, и в английския означава, покрай другото, уважително и прилично поведение. – Бел. авт.
****** Дардыкина, Наталья. Великие§Ужасные. Зебра Е., Москва, 2004, с. 385. – Бел. авт.