Елтън Джон – Аз. Автобиография (откъс #6)

„Аз имам много недостатъци, но че съм музикант, който се взема прекалено насериозно – в това никога не бихте могли да ме обвините!“

Иска се кураж, иска се и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но онова, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Тази книга понякога ще ви натъжи, понякога ще ви стресне. „АЗ“ обаче със сигурност ще ви разсмее и смехът ще е най-вече за сметка на сър Елтън Джон.

„Исках нещо, което децата ми да могат да гледат или да прочетат след четиридесет години и да разберат как съм живял или как ми се е струвало, че съм живял.“

Скоро очаквайте и българската корица!

Разберете какъв е животът на студийния музикант от откъса по-долу. 

* * * * * * 

Но зарежете парите – работата по време на сесиите беше фантастично преживяване. Студийният музикант не може да си позволи да бъде придирчив. Винаги когато има работа, каквато и да е тя, ти я приемаш. Трябваше да работиш бързо и да си прецизен, защото колегите ти студийни музиканти бяха сред най-добрите в страната. "Плашещ" не е прилагателно, което нормално бихте свързали с "Майк Самс Сингърс" – те записваха беквокали за всички  и изглеждаха като лелички и чичковци на средна възраст, пристигнали в студиото направо от танцова забава на голф клуба. Но ако трябваше да пееш заедно с тях, внезапно ти внушаваха страх от Бога, защото в пеенето бяха страшно добри.

Трябваше и да си адаптивен, защото от теб се очакваше да свириш невероятно разнообразие от музика. Един ден ще пееш беквокали за Том Джоунс, а на другия ще правиш комедийна плоча със "Скафолдс" или пък ще аранжираш и ще свириш на пиано с "Холис", или ще се опитваш да измислиш рок версия на темата от "Зорба гъркът" за групата "Бред енд Биър" – проект на Тони Кинг, който така и не успя да набере скорост. Постоянно срещаш нови хора и създаваш нови контакти – музиканти, продуценти, аранжори, служители от звукозаписни компании. Един ден записвах с "Барон Найтс", когато ненадейно в студиото влезе Пол Макартни. Той седна в контролната стая и се заслуша. После отиде при пианото, обяви, че ей това правел в момента в едно съседно студио, и свири "Хей, Джуд" осем минути. Това със сигурност превърна записваното от "Барон Найтс" - ексцентрична плоча за участието на Дес О'Конър* (*Дес О'Конър /1932/ - английски комик, певец и ТВ водещ.) в Олимпийските игри - в чист отдих.

Понякога една сесия беше страхотна заради това, че музиката, която свириш, е невероятна, а друг път - защото е пълен ужас. Записах много албуми с кавъри за една компания, "Марбъл Арч" - набързо стъкмени версии на актуални хитове от класациите, издавани в компилации със заглавия като "Топ ъф дъ Попс", "Хит Парейд" и "Чартбъстърс" и продавани евтино в супермаркетите. Когато и да стане въпрос за моето участие в тях, хората го определят като отчайващото дъно на кариерата ми – клетият неоткрит артист, принизен до анонимно пеене на чужди песни, за да припечели за коричка хляб. Сигурно при поглед назад може да се възприема и така, но по онова време никак не го усещахме по този начин, защото на сесиите за тези албуми с кавъри ревяхме и виехме от смях.

Инструкциите, които раздаваше продуцентът Алън Кади, бяха невъобразими – той сипеше безумни изисквания едно след друго. "Можеш ли да изпееш Yоung, Gifted and Black ("Млад, даровит и черен")?” Е, не че има някакъв грандиозен смисъл в това да я изпее бял пич от Пинър, но се пробвах. "След това ще направим Ваck Home ("Завръщане у дома") - трябва да звучите като английския отбор за Световната купа!" Добре де, тук има само трима певци, по-точно едната е певица, така че сигурно няма да звучи неотличимо от оригинала, обаче ти си шефът. В един случай от мен се изискваше да звуча като Робин Гиб от "Би Джийс" - голям певец, но този човек притежаваше уникален вокален стил, някак свръхестествено, треперливо носово вибрато. Не можех да го докарам - освен ако не се хвана съвсем буквално за гърлото и не го разтръсквам, докато пея. Мислех, че това е страшно хрумване, обаче то предизвика пълен пандемониум сред колегите музиканти. Стоях там и виех с всичка сила, с пръсти, сключени около врата, и отчаяно се мъчех да не поглеждам към другия край на студиото, където другите двама студийни певци, Дейвид Байрън и Дейна Гилеспи, вкопчили се един в друг, направо ридаеха от смях.

Ето доколко ме радваха сесиите за албумите с кавъри, този предполагаемо печален надир в моя професионален живот: аз се върнах и записах още един от тях, след като соло кариерата ми потръгна. Уверявам ви, че не си измислям. Your Song беше написана, албумът "Елтън Джон" беше излязъл, даваха ме в "Топ ъф дъ Попс", предстоеше да замина за Америка на първото си турне... И аз се върнах в студиото и там радостно се драх, изпълнявайки долнопробни версии на In the Summertime и Let's Work Together за някакъв ужасен албум, продаван в супермаркет за четиринайсет шилинга и шест пенса. Както обикновено, съсипахме се да се хилим.