Духът на времето от Евгений Дайнов - откъс 2

ОЧАКВАЙТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ!

Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир”. Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война”. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?”, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго”: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес. Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката. Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.

* * * 

Евгений Дайнов (1958) е професор по политически науки и професионален рок музикант и композитор, активен в сферата на защитата на природата и на ценностите на гражданското общество.

* * * 

Откъс 2

Героите на времето

Down, down.
Down, down.
The star is screaming.
Beneath the lies…
Careful with that axe, Eugene.*

Pink Floyd

Романтизмът предполага наличието на герои – на индивиди, в които е концентрирано и олицетворено цялото послание на бунта срещу ограниченията на Системата. Избликът на романтизъм в средата на 60-те години също ражда героите си.
Най-видимият е „китарният герой“ (Guitar Hero). Неговата поява и продължаваща доминация в рок културата представляват драматично семиотично преобръщане, при което отритнатият от обществото, „излишният“ човек внезапно става шампион и спасител на останалите.
„Излишният“ човек се появява за пръв път в руската литература и по-специално в сборника повести на Михаил Лермонтов Герой на нашето време от 1840 г. След като руската литература се занимава с този герой през целия останал XIX век, от началото на ХХ век той нахлува и в културата на Западна Европа, добивайки завършен вид в романи като Чужденецът (1942) на Албер Камю или Човекът без качества на Роберт Музил. След войната битниците поемат ролята на излишните хора, както и типажи като този на Джеймс Дийн във филма Бунтовник без кауза (1955).
В света на музиката класическият отритнат от обществото типаж е черният китарист блусар, скитащ из Америка. Той представлява (според честите пояснения на Ерик Клептън през десетилетията) „един мъж с китарата си, застанал срещу света“. Блусарят е чорлав, провокативен, неприлично облечен; изглежда буен и опасен. Не бихте го пуснали у дома си, ако почука на вратата в някоя дъждовна нощ. Противоположен на този типаж е черният човек, който редовно ходи на църква, пее религиозни химни, има прилична прическа, носи костюми и накрая произвежда соул музиката. Този човек е интегриран – или поне показва, че иска да е интегриран – в обществото; и е Христов човек. Обрат­ното, блусарят е толкова „отвъд“, че му се приписват отношения със самия Сатана.
Още Робърт Джонсън (1911 – 1938) така смайва публиката с китарното си майсторство, че плъзва една легенда, която и до днес забавлява всеки китарен герой. А именно, че за да добие свръхестествена сила чрез китарата си, блус китаристът застава на пълнолуние на някой кръстопът извън града. Точно преди полунощ до него се доближава тъмна фигура – самият Луцифер. Китаристът му подава китарата си. Луцифер я настройва, връща му я и си тръгва. Не е казана и една дума, но сделката е сключена. Китаристът се сдобива със свръхестествени способности да влияе върху хората чрез своя инструмент, срещу което е подарил душата си.
Животът на първия китарен герой от 60-те години, Ерик Клептън, илюстрира прехода от „отритнат“ до „Ерик е БОГ!“ според лондонски графити, появили се към 1966 – 1967 г. В училище, спомня си Клептън, „се събрах с още трима-четирима като мен... отритнатите. Останалите ни наричаха „откачалките“... Тъй като никъде не се е вписвал, коментира неговият биограф, е бил принуден да започне да свири добре на музикален инструмент, за да намери себе си и да представи така намереното на останалите.
Към 1965 – 1966 г. Джон Мейъл, в чиято група свирят начинаещите тогава китарни герои като Ерик Клептън и Питър Грийн, забелязва промяна в духа на времето. До онзи момент китарното соло в „белия“ рокендрол е било просто запълване на половин–една минута след припева. Но в средата на 60-те години, с появата на истински китаристи като Клептън и Грийн, се случва следното. По време на солото залата се взривява. Момичетата започват да се събличат, момчетата крещят и размахват юмруци. Съответно Мейъл отпуска все повече време за солата на своите китаристи, а публиката ги произвежда в полубогове.
Ражда се китарният герой със съответното самочувствие. Още през 1966 г. Ерик Клептън заявява без сянка от скромност: „Тръгнали сме да променим света“.
Впоследствие, напускайки групата на Мейъл, неговите китарни герои ще внесат бацила в новите си групи – Клептън в Cream, Грийн във Fleetwood Mac. След като вижда какво прави Клептън, пристигналият в Лондон Джими Хендрикс го имитира с Experience, за да се превърне в окончателния китарен герой. Джими Пейдж, гледащ отблизо какво правят колегите, става героят на Led Zeppelin, докато друг свидетел на случващата се китарна революция, Ричи Блекмор, основава Deep Purple.
Защо именно електрическата китара, а не електрифицираният саксофон (ранен герой в рокендрола) или дори електрифицираната цигулка, способна да издава горе-долу същите звуци, както китарата (както вече знаем от цигулковите подвизи на Найджъл Кенеди) – защо китарата ражда героя, а не някой друг инструмент?
Намерих отговора за себе си в една мъглива вечер на 2004 г. Минавах през турбулентен период на объркан личен и емоционален живот. Бях зарязал електрическата си китара в офиса и не я бях пипал от две години – аз, който свиря на китара в рок групи от 1974 г. и винаги съм свирил независимо от житейските сътресения. Във въпросната мъглива вечер, останал сам в офиса и чувствайки се като варено водорасло, взех в ръце своята чудесна (по мерките на онова време и на тогавашното ми финансово състояние) електрическа Yamaha...
И всичко се промени. Все едно се бях събрал със себе си. Буквално ми „просветна“. Усетих как в мен, през ръката, стиснала грифа на китарата, се влива и сила, и увереност. Изправих глава, разгърнах рамене. Настроих китарата и я включих към усилвателя. Макар пръстите ми вече да нямаха мазоли и веднага да ме заболяха, изкарах някакви убедително-героически звуци. Излязох от дългия сумрак на душата си. На следващия ден започнах да търся – и бързо намерих – група, към която да се присъединя. Приложих радикални решения и в професионалния, и в личния си живот.
Защото: китарата е меч. А той е сила и власт. Спомнете си сцената във Властелинът на пръстените, в която кралят на Теоден, крал на Рохан, е съсипан от лоша магия, грохнал старец. Магьосникът Гандалф му пъха меча в ръката. Теоден се връща от царството на сенките, изправя се и отново става крал и предводител.

* „Надолу, надолу, надолу, надолу. / Звездата крещи. / Под лъжите. / Внимавай с тази брадва, Евгени“. – Бел. авт.
** Schumacher, Michael. Crossroads. The Life And Music Of Eric Clapton. Warner Books, 1998, p. 14. – Бел. авт.
*** Пак там, p. 67. – Бел. авт.