Гладиаторите на Сталин

Ако самоубийствената глупост на Хитлер позволява на Сталин да избегне стремителния разгром през лятото на 1941 г., а многостранното участие във войната на съюзниците помага да се устои през 1942 – 1943 г., за превръщането на тези благоприятни обстоятелства в крайна победа сме задължени на Сталин. Победата – това е Сталин, без всякаква ирония и без кавички. И другарят Сталин не побеждава случайно. Той подготвя победата с неукротимата сила на стоманената си воля, гради основата ѝ година след година, не се отвлича по традиционните глупости на диктаторите (дворци, яхти, лов, жени). Оръжието чудо, донесло победата във войната, се създава предварително, изпитват го, усъвършенстват и размножават в небивало количество. И то заработва, дори малко пред гибелта, но заработва!

На 22 юни, в момента на неочакваното и внезапно нападение, сред всеобщата обърканост и нарастващ хаос, когато решението за обявяване на мобилизация разтягат до четири часа през деня, но така и забравят (!) да въведат режим на военни превози по железниците, в този безумен ден Президиумът на Върховния съвет на СССР успява да се събере, да напише, да обсъди на всички „четения“ и да приеме указ, в съответствие с който хуманните сталински съдилища предават на бързите на разправи военни трибунали да водят: целия огромен – от 14 точки, 58-и член (т.е. цялата мислима и немислима „контрареволюционна дейност“), знаменития „закон за трите класчета“* и член 73 („съпротива срещу представители на властта“). Малко по-късно към това е добавено и разпространяване на лъжливи слухове, самоволно напускане на работа на работници от военни предприятия, а за пълнота на картината и други престъпления.

И закипява дейност! За четирите години на войната, на Великата отечествена, военните трибунали осъждат 2 530 683 души. Да, два и половина милиона. От тях само 994 000 са военнослужещи, а милион и половина от осъдените от военни трибунали са цивилни лица. На най-тежката мярка – разстрел, са осъдени 217 080 души, а от тях 135 000 (т.е. десет дивизии) са военнослужещи, 82 000 – цивилни лица.

Да, 217 хиляди. Във Вермахта за пет години война са разстреляни 7810 души. Какво може повече да се каже за разстрелите, след като безвъзвратните БОЙНИ загуби сред английските военнослужещи на всички фронтове от Бирма до Норвегия, в армията, авиацията и флота, се оказват само един път и половина повече (303 000 души). И нека не забравяме, че военните трибунали са само част от огромната машина на терор. В посоченото по-горе число (217 080 разстреляни) не влизат онези, които по време на „следствието“ не са доживели до произнасянето на присъдата. Не влизат и разстреляните по решение на Специалното съвещание на НКВД по възникващи в органите на НКВД дела (каква фантастична по откровеността си формулировка!) – такива пълномощия на чекистите са предоставени на 17 ноември 1941 г. с Постановление № 903 на Държавния комитет за отбрана. Не влизат и загиналите в наказателните батальони и убитите от заградителните отряди (това изобщо не се смята за разстрел).

Не влиза в това число и неотчетеният от никого брой военнослужещи, разстреляни... Точно тук трябва да се появят думите „от своите командири“, но оръжието чудо на Сталин е така чудесно, че в Червената армия на подчинените е разрешено без съд и следствие да застрелят командира си! На 16 август 1941 г. е подписана знаменитата Заповед № 270 на Върховното командване, в която дословно е казано следното: Задължава се всеки военнослужещ, независимо от служебното му положение, да изисква от висшестоящия си началник, ако частта му се намира в обкръжение, да се бие до последна възможност, за да си пробие път до своите. Ако такъв началник или част от червеноармейци, вместо да организират отпор на врага, предпочетат да се предадат в плен, те да се ликвидират с всички средства, както наземни, така и въздушни. Разбира се, не е забравен в Заповед № 270 нормалният ред на воинска подчиненост: Задължават се всички висшестоящи командири и комисари да разстрелват на място подобни дезертьори от началническия състав.

Има ситуации, а изтребителната война, водена от Сталин, е една от тях, когато човек няма как и с разстрел да бъде уплашен. Няма страшно, има и други, още по-ефективни методи: Семействата на командири и политработници, които по време на бой късат от себе си отличителните знаци, дезертират в тила на врага или се предават в плен, подлежат на арестуване... Семействата на предали се в плен червеноармейци да се лишават от държавни плащания и помощи. Представяте ли си какво е това да останеш „без плащания и помощи“ в страна, в която срещу месечната заплата на работник е можело да се купят на пазара четири килограма ръжен хляб или два калъпа домашен сапун?

Драги господа, скъпи другари, не бива да крещите. Чувам ви отлично: „Гадина, подлец, клеветник, очернящ всичко! Защо не е казана и дума за страхотното мъжество на съветските хора? Къде са двайсет и осемте панфиловци, къде е Александър Матросов, къде е Зоя Космодемянская, къде са героите от Брестката крепост?“. Да, герои е имало, и не са били 28, дори и 28 000, а много повече. Но преди да се завърти обичайната мантра за „безпримерния в историята масов героизъм“, предлагам да се замислим над два въпроса.

Ето го и първия. Сталин не ми е приятел, но истината е по-скъпа: той не е бил патологичен садист. За разлика от великите си предшественици (Иван Мъчителя и Петър Първи), Сталин не е ходил в мазетата за изтезания, самолично не е ликвидирал хора. На всички реални снимки Сталин се смее под мустак. И ако този весел човек, циничен прагматик е сметнал за нужно „безпримерният в историята масов героизъм“ да се допълни с безпримерен масов терор, за това вероятно е имало основателни причини.
Вторият въпрос е още по-сложен: какво е героизмът? В древността съществува великата Римска империя. В нея има много, много роби. Едни орат, други копаят, трети мъкнат... А има и роби, които за забавление на господарите се убиват взаимно. Нима гладиаторите не проявяват голямо мъжество, умирайки в локви своя и чужда кръв на арената на римския Колизеум? С твърда крачка, с гордо вдигната глава отиват към мястото на своята гибел и крещят: „Отиващите на смърт те приветстват, Цезаре!“. Красиво, нали? Нищо ли не ви напомня?

Лежи в окопа редови червеноармеец, вчерашен колхозник, онзиденшен селянин. Защитава града на Ленин, люлката на революцията, която нищо не му е донесла освен унижение и разорение. Преди бой прочитат заповед на командващия на фронта генерал Жуков: „Всички предали се на врага след завръщането от плен ще бъдат разстреляни“. Наблизо е командирът, който е длъжен да застреля боеца, ако той и за минута нещо се затутка. Зад гърба е заградителният отряд с картечниците. Далече в тила са семейството и децата, взети от властта като заложници. Гората е наблизо, но руският климат не е като в джунглата на Индонезия, двайсет години няма как да прекараш в гората... И какво му остава на войника, освен с викове „За Родината! За Сталин!“ да тръгне срещу германските картечници? Какъв е той – герой или жертва?

Всякак е добра армията от гладиатори, но само с едно нещо не е. Сред гладиаторите може да се появи Спартак. Това съдбоносно обстоятелство е взето предвид – оръжието чудо на Сталин се справя и с тази заплаха. Методът е предишният, но динамиката на нарастване броя на репресираните е твърде изразителна. Ако в разгромната 1941 г. за „контрареволюционни престъпления“ са осъдени (на всички видове наказания, не само на разстрел) 29 000 души, в победната 1945 г. е поставен „рекорд“ – 135 000 разобличени и осъдени контрареволюционери! През 1941 г., когато е препълнено с реални изменници, за „измяна на Родината“ (чл. 58/1/б) са осъдени само 8976 души, през 1942 г. – вече 45 050, а през 1944 г. са открити 69 895 изменници. В какво се състои тяхната „измяна“? Нима няколко месеца преди победата те решават да преминат на страната на загиващата Германия?

Всичко е предвидил великият Сталин, справил се е с всичко, всички е победил. Покорно предава оръжието си огромната седеммилионна армия от роби гладиатори, послушно се впряга в стария колхозен хамут. Имал е приказен късмет с такъв народ другарят Сталин, а и той го е знаел. И на 24 май 1945 г. на грандиозен пир в Георгиевската зала на Кремъл, когато градусът на веселието (провъзгласени са 25 тоста, но нито един за загиналите войници) прехвърля червената линия, Стопанина не издържа, става и изрича това, което мъчи душата му: Някакъв друг народ би могъл да каже: „Вървете по дяволите, не оправдахте нашите надежди, ще сложим друго правителство, което ще сключи мир с Германия и ще ни осигури спокойствие“. Това можеше да се случи, имайте го предвид! Но руският народ не се насочи към това... За доверието към правителството, което руският народ ни оказа, нашето огромно благодаря към него. За здравето на руския народ!

„Ах! Самият Сталин изпи сто грама за руския народ!“ Плачат от умиление поданиците, замръзват в колимските лагери непокорните, под танковите вериги загиват въстаналите. Такава е тя, Великата победа – една, но не за всички.

* * *

Повече за книгата можете да научите ТУК. 

* * *

Това и всички други заглавия от поредица „Хроника“, можете да закупите с 30% отстъпка до неделя, 20-и март.
Разгледайте ги в раздел ПРОМОЦИИ.