Макар и родом от Омаха, Небраска, Тери Гудкайнд намира истинския си дом в планините на Нова Англия. Това е краят на дългия път в търсене на себе си, на безкрайното лутане между професии и начинания. Веднъж е художник, друг път дърводелец и майстор на цигулки, реставратор на старинни и екзотични предмети.
Построяването на собствен дом и животът сред природата го повеждат в посоката, в която цял живот копнее да поеме, но която му е изначално забранена. Причината е твърде прозаична – дислексия. Като дете чете бавно, нужно му е време да вникне в думите и не винаги ги осмисля. Това превръща четенето пред другите в срам и ад, а задължителните книги в наказание. Учителите го тормозят, съучениците му се подиграват. За радост все пак стига до книгите – до другите книги. Срещата с тях е тайнство, което извършва сам, скришом, промъкнал се незабелязан в библиотеката или в килера. Акт, който отказва да сподели със света. Дълго време обаче не прописва – образите се трупат вътре в него, в очакване на момента. Той идва близо трийсет години по-късно. Но чакането явно си е струвало.
В последните години дава все повече интервюта (Използваните материали са компилирани от няколко интервюта.), в които говори за:
Началото
Като дете непрекъснато си измислях истории, но не ги записвах. Учителите ми се опитваха да ми втълпят, че не е важно какво си написал, а как си го написал: правопис, пунктуация, структура – такива неща. А поради болестта си аз пишех с грешки.
Отвратен от задължителните книги, четях всичко друго: научна фантастика, приключенски романи, научнопопулярна литература, книги за астрономия, космонавтика – каквото ми попадне. Книгите ме отнасяха на други места.
Едва в последните класове на гимназията попаднах на подходящата учителка и събрах смелост да започна да пиша. Тази жена видя в моите съчинения нещо повече от наниз грешно написани думи. Макар че ми обърна внимание на правописа и граматическите грешки, тя ми каза, че има нещо отвъд механиката на самото писане, което е от изключително значение. Проникна под повърхността. Насърчи ме да продължа да пиша. Накара ме да се почувствам важен.
И това промени света ми.
Оставаше с мен след часовете и обсъждахме съчиненията ми. Тя бе първият ми читател. Никога не ми налагаше за какво да пиша, но изчиташе всичко докрай и ми помагаше да се изразявам по-добре. Едва дочаквах края на часовете, когато се срещах с нея, за да говорим за книги и писане. Сякаш бях открил единствения човек, освен мен, който усеща истинската сила на думите. Тази жена ме научи да изпитвам удоволствие от четенето. За нея нямаше значение за колко време съм прочел една книга, тя искаше да знае какво мисля за сюжета, героите, чувствата. Според нея нямаше забранени и позволени книги за четене. Тя ми подаде ръка и ме поведе из тъмнината.
Мина време и осъзнах, че всъщност знам какъв ще стана – писател. В началото това бе несподелена, тайна мечта, но в себе си знаех, че ще се осъществи.
Още за писането
Обичам писането повече от всичко, което съм правил през живота си. Това е моята страст, моето блаженство. За мен то не е работа, а нещо като осъществяване на някакъв блян. Когато човек седне с книгата, е важно да изпита удоволствие от четенето, да потъне в света, който се разкрива пред него и да го разбере. При мен е така и когато пиша. Само дето го правя по дванайсет до четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата. Така всъщност живея в този свят.
И пак за писането
Обмислям разказа, докато придобие цялост в главата ми, докато го усетя с цялата сила на неговата емоционалност, докато историята ме погълне до степен, че се чувствам обсебен от нея. Едва тогава започвам да пиша. Не мога да обясня как точно правя това, което правя. Просто го правя.
Рисуването
Умея да рисувам, добър художник съм, но го правя без страст. За мен това бе средство за препитание и се справях – добър художник съм. Но то не е нещо, чрез което мога да изразя важни за мен неща. Рисуването дава възможност да застопориш една сцена, да изразиш едно нещо. При това процесът може да е много дълъг, да отнеме доста време. Докато чрез писането можеш да създадеш пълнокръвен епичен пейзаж, който можеш да обхождаш надлъж и нашир.
Идеята за "Мечът на истината"
Всичко започна с героинята на Калан и покълна от това семе. Стана докато работех по къщата си в планината. Работата ме погълна изцяло. Щом започнах "Първото правило", разбрах, че писането е моето призвание. Открих нещо, на което искам да посветя живота си.
Първото изречение
За мен най-важното нещо в една книга е първото изречение. Всеки, който прочете първите изречения в моите книги, ще разбере какво имам предвид (За илюстрация ето как започват петте досегашни тома от поредицата "Мечът на истината": "Това растение му беше познато"; "Шестте жени се събудиха едновременно и пронизителните им писъци изпълниха претъпканата каюта"; "Какво ли тревожи кокошките – попита Ричард"; "Рейчъл притисна куклата още по-силно до гърдите си и втренчи поглед в тъмното нещо, което я наблюдаваше от храстите"; "Нямаше спомен да е умирала". – Бел. прев.). Прочетеш ли първото изречение, не може да не продължиш нататък, поне до края на първия параграф. Смятам този първи параграф за цялото време, отделено ми от читателя, за да му докажа, че си струва да прочете книгата ми.
Провалиш ли се там, рискуваш да изгубиш вниманието му и изобщо да не стигне до същността на книгата, колкото и гениални идеи да има в нея.
Магията
За мен магията е мeтaфора на технологията. Ирационалните човешки страхове и вярвания не са се променили много отпреди петстотин, хиляда, две хиляди години. Дали ще се страхуваме от ядрена заплаха, или от магиите на вещици и зли магьосници – все едно. Няма абсолютно никаква разлика между "Болят ме ставите, защото ей там на пътя седи една вещица, която хвърля заклинания" и "Болят ме ставите, понеже ей там на пътя има електромагнитно излъчване."
Когато в един разказ има магия, или героите живеят в магически свят, ако вълшебното им килимче нещо откаже и те не могат да заминат за някъде, според мен не бива да се интерпретира като разказ за отказалата магия, а по-скоро за човешките проблеми. Много писатели в жанра се впускат в дълги и предълги обяснения как действат вълшебните килимчета, как винаги са действали, откъде са се взели, чий чичо ги е изтъкал... Е, и?
Героите
Аз съм дълбоко свързан със своите герои. Те са хора, изпълнени с противоречия, в непрекъсната борба със своите чувства и проблеми. Приемам ги като гости в главата си – сякаш са дошли да споделят с мен свои чувства, да ми разкажат преживяванията си. Те са мои приятели, тревожа се за тях. Нощем заспивам, заслушан в разказите им. Изписал съм толкова страници за Ричард, Калан и останалите, че е нормално в тях да съм вложил част от себе си. Мога да кажа, че разбирам Ричард, че знам как би постъпил във всяка една ситуация. Мога да говоря от негово име. Стремя се да го правя с всички герои, разбира се в зависимост от степента, в която са важни за сюжета. Трябва да разбираш героите си дотолкова, че когато тече диалог, например, да знаеш точно какво би казал всеки от участниците в него, базирайки се на гледището му за живота. За да стане всичко напълно достоверно и убедително, писателят трябва да умее да се осланя на подсъзнанието си, да черпи информация от него. Актът на писането е акт на извличане от подсъзнанието на всички необходими ти неща. Докато го правиш, понякога ти се струва, че някой друг говори вместо теб, диктува ти какво да пишеш. Но като разумно и интелигентно човешко същество разбирам този процес и знам, че така е устроен човешкият мозък. Че не е откровение от някакъв друг свят.
Още малко за героите
Когато описвам даден герой, аз се опитвам да му бъда максимално верен. Постепенно разкривам все повече и повече за неговия свят, тъй като всеки се формира от хората, с които общува и света, в който живее. Когато в сюжета влязат нови герои, тяхната уникална гледна точка добавя ново измерение на света. Най-много от всичко обичам да научавам разни неща за света през погледа на героите.
Планината, всъщност пак за писането
Обичам да се разхождам в гората, да се катеря в планината. Но дори и тогава пиша.
Все едно вземам героите със себе си, разхождаме се, оставям ги да ми разкажат повече за себе си, за бъдещето си. По някакъв начин все едно посещавам техния свят, горите от романа. Усамотението помага на сюжета да се оформи в главата ми. Помага на писането ми. Така не чувствам, че си губя времето. Когато не пиша, обикновено имам чувството, че си губя времето.
Колко са важни читателите
Читателите са рядка порода хора. С тях ме свързва една особена връзка. Опитвам се винаги да им дам най-доброто от себе си. Опитвам се да пиша истината. Жанрът, в който работя, го позволява. "Мечът на истината" е своеобразен отпор срещу напиращата лавина на тиранията. Това е изповед, предназначена за ушите на едни много специални хора, способни да разберат: читателите.
Залезите също са важни
Когато бях на двайсет, не бих могъл да напиша книга като "Първото правило", просто защото не разполагах с нужното контексуално познание, което би ми позволила до завърша подобен проект. Човек трябва да може да извлича различни неща от склада си с информация, от подсъзнанието си. Например, когато запомняш телефонния номер на важен за теб човек, информацията не остава в съзнанието, а потъва в подсъзнанието ти. Когато ти потрябва, ти го извикваш. Така е и с процеса на писането. Когато му дойде времето, извикваш конкретни неща от подсъзнанието си. Колкото по-дълго живееш, с толкова повече складирана информация разполагаш. Ако например искам да опиша залез. Първо трябва да знам какъв точно залез и защо искам да го опиша. Романтичен ли е? Или вещае нещо? Трябва да умееш да извикаш подходящите думи, да внушиш на читателя онова, което си си поставил за цел. Колкото по-дълго си живял, толкова повече информация си натрупал, видял си повече залези, преживял си повече романтични и тревожни ситуации. Това идва с времето. И понеже винаги съм искал да пиша, когато станах на 40, най-сетне почувствах, че мога да направя това, което искам.
При това мога да го направя добре.