Нови книги

Новини

Откъс от "Пътешествия през живота, вдъхновени от "Яж, моли се и обичай"

Когато бях на петнайсет години, се влюбих в Ирландия. Струва ми се, заради онези календари в книжарниците, с фотографии на покрити със зелен мъх замъци и надиплени хълмове. После открих, че в Дъблин има мост на име “Халфпени” и обикнах Ирландия завинаги. Това очевидно бе моята земя; там живееха моите хора. Реших, че преди да се омъжа, ще отида в Ирландия и ще застана там – аз, Халфпени, на моста “Халфпени”.

Взех много насериозно моето самопровъзгласено духовно поклонническо пътуване и се хвалех пред другите с него. Работата е там, че наистина чувствах, че част от сърцето ми ме чака на онзи мост и трябваше да отида до Ирландия, ако някога исках да го потвърдя.

“Яж, моли се и обичай” възкреси тази моя стара мечта. Дойде ми на ум, че щях да се омъжа, без някога изобщо да застана на моста. Може би това беше знак. Може би онази част от сърцето ми още беше там, още ме очакваше. Може би човекът, който ми бе писано да избера, бях самата аз.

Тийнейджърското обещание се превърна в призив за действие. Трябваше да стигна до Ирландия и бях твърдо решена да отида сама. Въпреки това бяха нужни много хора, за да ме пратят там. Бях крайно бедна, работех за организация с нетърговска цел и заплатата ми беше замразена за осемнайсет месеца. Намесиха се добронамерени приятели, които ми предложиха превоз, справочници и съвети. Моята най-добра приятелка Кели ми даде назаем пари за самолетния билет, докато си получа обратно надвнесените данъци и успея да й ги върна. Разказах й някак нерешително за моя план. Поплакахме заедно в нейната баня и Кели прошепна: “Трябва да го направиш, Ейми. Трябва.”

Пристигнах в Дъблин в необичайно топъл ден в края на февруари. Обикалях града, попивах впечатления от джорджианските архитектурни образци и се мъчех да разбирам тежкия ирландски акцент. Посетих Дъблинския замък и библиотеката “Честър Бийти”, която пази някои от най-редките и стари религиозни текстове. Накрая, след като се настаних в квартирата си, знаех, че е време. Погледнах навън над покривите и поех дълбоко въздух. Помолих Бог да ми даде смелост и тихият ми вътрешен глас каза: “Присъствай. Това искам за теб сега, да присъстваш.”

Оказва се, че да преживееш безметежен или съдържателен момент на моста “Халфпени” е нещо като да постигнеш дзен в тунела “Линкълн”. Мостът свързва оживен делови район на Дъблин с меката на кръчмите “Темпъл Бар” и винаги е претъпкан с хора. Проправих си път през тълпата и най-после се случи – наистина стоях там, Халфпени на моста “Халфпени”. Помолих един минувач да ми направи снимка и радостно се усмихнах. Бях донесла две пенита със себе си, които да хвърля през парапета. Молитви и дребни монети. Една на благодарност и една на надежда.

Прекарах следващите две седмици в пътуване из страната. Първата седмица почти изцяло премина в почивка, четене и плач, а втората – в танци по цяла нощ на “Момичето от Голуей” и пиене на огромни количества “Гинес”. Посетих замъци, катерих скали и гледах ръгби, шмугвах се в църкви и бродех из градове.

Последната ми вечер в Ирландия, в една голуейска кръчма, се запознах с млад мъж, който ме разведе из града, показа ми Испанската арка и ме придружи на изпълнение на жива ирландска музика. Говорихме за живота, за любовта и за разбитото сърце. Говорихме какво означава да си силен, какъвто етикет ми лепнаха, та чак ми се доповръща, по време на разпадащия се мой годеж. Казах му, че не съм силна – всъщност, бях обзета от страхове и още преживявах загубата. Нещо повече, за малко да се омъжа за човек, за когото не биваше. Показах му медальона на светеца от параклиса в Седона, още беше на врата ми, и споделих, че го нося, за да ме преведе през изпитанията.

Към края на вечерта, преди пътищата ни да се разделят, той каза: “Имам подарък за теб.” Бях поразена – подарък за мен? Милото отношение на този непознат ме изненада.

Той ми даде малък медальон на Свети Патрик. Възприех като дар от Бог. Окачих си го и свалих моя медальон на Божествената милост, благодарих му за службата и признах, че някой ден пак може да ми е нужен.

Сега нося Свети Патрик като символ на ново време в живота си. Живот на надежда, на умиротворение и за първи път – на Халфпени.